Онлајн текстови
Бог е злобен, човекот е слободен - Прудон

Анархизмот во Латинска Америка

Смртта на еден Палестинец - Полак

Моќта ги корумпира и најдобрите - Бакунин

Развој на анархистичките идеи во Македонија - Инџиќ

Анархизмот и насилството - Малатеста

Капиталистичкиот систем - Бакунин

Комунизам и анархија - Кропоткин

Анархизам и комунизам - Фабри

Анархизам - Савески

Што е анархија?

Што е анархизам?

Кои се анархистите?

Што е безвластие?

Вовед во анархокомунизам

Што е анархокомунизам? - Прајс

Кон анархизмот - Малатеста

ОРГАНИЗАЦИОНА ПЛАТФОРМА - Махно и др.

Правото на глас на жените - Голдман

Писмо на Кропоткин до Ленин

АНАРХИЈА ПОЕМА

Југославија – Империјалистичка војна

Улогата на Католичката црква во Холокаустот во Југославија

Анархизам - Беркман

Синдикализам и анархизам - Кропоткин

Што да се прави? - Малатеста

Што е капитализам?

Први Мај - Махно

Последното писмо на Кропоткин

Организацијата на Првата Интернационала - Бакунин

Бездржавен социјализам: Анархизам - Бакунин

Петар Манџуков - биографија од Хаџиев

Дискусија за анархија - Малатеста

Анархија и организација - Букчин

Site Meter

Анархизмът в македоно - одринското освободително движение

Преглед на претходна тема Преглед на наредна тема Go down

Анархизмът в македоно - одринското освободително движение

Пишување by balkanarchy on Пон Мај 12, 2008 4:20 pm

AНАРХИЗМЪТ В МАКЕДОНО – ОДРИНСКОТО
НАЦИОНАЛНОРЕВОЛЮЦИОННО ДВИЖЕНИЕ:СОЛУНСКИТЕ АТЕНТАТОРИ

Мариан Гяурски


След Берлинския конгрес от 1878 г. в пределите на европейската част на Османскaта империя националните движения на нетурските общности се активизират. В българското революционно движение се очертават различни идейни течения. Едно от тях е анархистичното течение като част от националноосвободителната борба на българите в Македония и Одринско.
Все още няма сериозни научни изследвания за участието на анархистите в българското освободително движение в Македония и Одринска Тракия, като изключим някои тенденциозни публикации, преследващи повече политически, отколкото научни цели [1].
Анархизмът [2] като идеология изкристализира през 30-те и 40-те години на ХІХ в. благодарение на Пиер-Жозеф Прудон (1803-1865), който акцентира върху положителния смисъл на думата „анархия”.
Той подчертава, че анархистите са принципни противници на държавния строй, като в замяна предлагат алтернативни социални проекти. Основният анархистичен принцип е отхвърлянето на властта под каквато и да е форма. Анархистите се борят за абсолютна свобода на индивида и за създаване на автономни общини на федеративен принцип. През 60-те и 70-те години на ХІХ в. се формира т. нар. класически анархизъм. Негови идеолози са руските революционери Михаил Бакунин (1817-1876) [3] и Пьотр Кропоткин (1842-1921) [4]. Основният техен лозунг, обобщаващ главните им искания, е борбата срещу трите злини: „Бог, капитал и държава”. Бакунин и Кропоткин отдават голямо значение на инстинкта на народа и дават приоритет на стихийността на масите. Според тях насилието може да бъде полезно само в рушенето и за рушенето, и в никой случай то не може да служи за градеж. Те съставят и градивна анархистична програма, според която бъдещото обществено устройство трябва да се изгради въз основа на федерални организации на свободни индивиди. Цялата обществена система трябва да се изгради отдолу нагоре, чрез съюзи, комуни и обединения. [5]
По българските земи анархизмът прониква в края на ХІХ в., когато в Пловдив, Пазарджик и Русе пристигат руски политически емигранти. В същото време анархизмът намира благодатна почва сред българските студенти във Франция, Швейцария и Италия. След завръщането си в България те започват да пропагандират анархистките теории. През 90-те години на ХІХ в. започват да се формират и първите групи и кръжоци. Такъв кръжок е основан в Пловдивската мъжка гимназия от Михаил Герджиков от Пловдив, Стефан Михов от Пазарджик, Димитър Жечков и Владимир Икономов от Сливен, Петър Манджуков от с. Мирковци, Скопско и др. [6] Групата чете и разисква върху руската нихилистична и анархистична литература. Това са книги и брошури на Пьотр Кропоткин, Сергей Степняк, Михаил Бакунин и др.
Наред с пловдивския кръжок подобни групи започват да действат из цяла България. Такива са анархистичните групи в Казанлък, Русе, Разград, Плевен, Габрово, Лом и др. Главните действащи лица в тези групи са Димо Николов и Григор Попдочев от Казанлък, Върбан Килифарски от Разград, Светослав (Слави) Мерджанов от Карнобат, Кина Генова от Русе, Теодора Златева от Кюстендил и др. Тези групи обаче действат поотделно и без връзка помежду си. През 1896 г. много ученици от кръжоците са арестувани и изключени от различните гимназии. Това принуждава М. Герджиков, Д. Николов и Гр. Попдочев да заминат за Швейцария, където започват да следват право.
М. Герджиков пристига в Женева през 1897 г.[7] Тук, заедно с други членове на бившите български кръжоци, събрали се да следват в швейцарската столица, той основава Централен комитет на Македонския таен революционен комитет. Силно влияние върху МТРК оказват чуждестранните революционни организации и най-вече руските и арменски емигранти – анархисти. [8]
Първото известие за съществуването на МТРК е поместено във в-к „Глас Македонски” от 15 февруари 1898 г. Почти по същото време в Пловдив е образувана Македонска анархистична група, която действа като клон на МТРК. В нея влизат Димитър Аргиров, Иван Вълкович и Лазар Силянов от Пловдив, както и Йордан Шурков от Велес. Групата получава и разпространява в Пловдив и околните села възванието на МТРК към българския народ, както и неговата програма.
В София МТРК установява връзка с групата на македонските социалисти, групирани около в-к „Политическа свобода” – Васил Главинов (1869-1929), Никола Карев (1877-1905), Димо Хаджидимов (1875-1924), Андон Шулев и Димитър Влахов (1878-1953). Във вестника е публикувано съобщение за получаването на възванието на МТРК към българския народ, а в следващите броеве са поместени редица статии за програмата на МТРК и кратки съобщения за дейността му. Най-вероятно програмата и други материали за МТРК са донесени в България от Григор Попдочев като пратеник на комитета. Основната задача на Попдочев е да намери парични средства за финансирането на МТРК. След като не успява да го направи, той се самоубива. [9]
Програмата на МТРК е публикувана и в чужди вестници като френския „Тан” и хърватския „Свобода”, орган на хърватската социалдемократическа партия.
През лятото на 1898 г. Михаил Герджиков и пристигналият в Швейцария Петър Манджуков се заемат със списването и издаването на два вестника: „Глас на Македонския таен революционен комитет” и „Отмъщение”. Те са отпечатани през юли 1898 г. в Париж, като от тях излиза само по един брой. Във вестниците се отбелязва, че революционерите ще се борят за пълна независимост на Македония. Набляга се на факта, че в Македония съжителстват редица народности, че трябва да се направи опит за обединяването на различните елементи в общо движение. За борба срещу империята се призовават и всички българи от Княжеството. В края на август 1898 г. комитетът се саморазпуска. След напускането на Женева част от бившите дейци на комитета се вливат във ВМОРО и ВМОК, а други полагат основите на групата на солунските атентатори, като всички се включват активно в борбата за освобождение на българите от Македония и Одринско.
Светослав Мерджанов и Петър Манджуков са идеолозите и основателите на групата на солунските атентатори, които превръщат в дело замислите на МТРК: чрез атентати и терористични акции да се засегнат капиталите на европейските страни в Османската империя. Тези свои виждания двамата революционери споделят с Върховния македонски комитет, начело с Борис Сарафов, който се съгласява да финансира техни терористични действия срещу европейски капитали в Османската империя и евентуален атентат срещу султан Абдул Хамид ІІ. Мерджанов и Манджуков привличат на своя страна мнозина българи от Македония, склонни да извършат на практика терористични атентати в големите градове на Европейска Турция. Двамата осъществяват тясно сътрудничество и с арменските анархисти в Истанбул и Солун. Така на Балканите се създава анархистичен заговорнически кръг, обхващащ градовете Пловдив, Истанбул и Солун. [10]
Членовете на солунската група се наричат „гемиджии” – лодкари. Групата се оглавява от Йордан Попйорданов – известен като Орце. Той привлича неколцина свои близки приятели от родния си град Велес и решава да взривят солунския клон на Отоманската банка. Те наемат една бръснарница срещу банката и започват да прокопават тунел под самата улица. Павел Шатев (1882-1951) – един от гемиджиите ­- е изпратен в Истанбул да помага на друга терористична група – Слави Мерджанов, Петър Соколов (1870-1901) и Петър Манджуков, които по същия начин копаят тунел под Отоманската банка в Истанбул. През септември 1900 г. двата тунела са почти завършени, но поради трудности със снабдяването с динамит планът временно се изоставя. Скоро обаче един арменски революционер се опитва да снабди българите в османската столица с експлозиви, но турските власти успяват да го открият. Разследването ги отвежда до четиримата революционери, които са арестувани. Все пак османските власти не успяват да открият тунелите и в крайна сметка освобождават арестантите.
Мерджанов и Соколов са депортирани в Княжеството, където започват да разискват нови идеи за терористични акции. Те обмислят да спрат легендарния Ориент-експрес край Одрин и да ограбят пощенския му вагон, за да финансират по-нататъшните си действия. За тази цел се сформира чета от десетина души, начело със Соколов и Мерджанов, която успява да се прехвърли в Одринско през юли 1901 г. с помощта на Павел Генадиев (1873-1959), представител на ВМК. Четниците поставят голямо количество динамит на железопътната линия, но не успяват да взривят влака, който преминава без причинени щети. След провала четата отвлича сина на турски едър земевладелец, но скоро е обкръжена от многобройна турска войска. В сражението повечето от четниците намират смъртта си, включително и Петър Соколов. Мерджанов, заедно с един българин и двама арменци, са заловени живи. През ноември 1901 г. те са публично обесени в центъра на Одрин.
След арестуването на групата от Истанбул и смъртта на Мерджанов и Соколов перспективите за осъществяването на терористични акции остават главно пред анархистите от Солун. Съзаклятническият кръг е представен от Йордан Попйорданов (Орце), Константин Кирков (Коста), Димитър Мечев (Мечето), Павел Шатев, Илия Тръчков, Марко Бошнаков (1878-1908), Милан Арсов (1884-1908), Георги Богданов и Владимир Пингов.
През 1902 г. „гемиджиите” се заемат със сериозна подготовката за терористични атентати в Солун. Те отново наемат едно помещение срещу самата Отоманската банка, откъдето да продължат с прокопаването на тунела. Снабдяват се с известно количество динамит, което обаче далеч не е достатъчно за замислените мащабни акции.
В началото на 1903 г. анархистите вече са твърдо решени да проведат бомбените атентати през април с. г. Това довежда до конфликт между тях и ръководителя на ЦК на ВМОРО Иван Гарванов , който е твърдо против извършването на атентати в Солун, което според него неминуемо ще доведе до реакцията на турските власти, и до голяма опасност за Централния комитет в Солун. Първоначално Гарванов предлага на Орце да финансира техни терористични акции в Скопие, Велес или Битоля, само за да ги махне от седалището на ЦК.[11] След като те отказват, Гарванов дори предлага „гемиджиите” да бъдат ликвидирани, защото искат да действат на своя глава. [12]
Гоце Делчев и Михаил Герджиков също са привърженици на атентатите, но извън населените места, главно за да бъдат предотвратени репресиите над българското население. В навечерието на въстанието Г. Делчев взривява моста на река Ангиста, а Михаил Герджиков – железопътната линия при гара Синеклии. Това показва тяхната идейна близост до анархистичните методи на водене на борбата срещу империята. Борис Сарафов, който е близък приятел на Орце, също по всякакъв начин подкрепя атентаторите. [13] След като Иван Гарванов успява да осуети един опит на „гемиджиите” да се снабдят със сериозно количество динамит, последната тяхна надежда остава Сарафов. Той подпомага атентаторите с 10 000 златни лева, които успява да вземе от Върховния комитет. Впоследствие, когато на конгреса на ВМК му е поискан отчет за изхарчените пари, Сарафов дори се унижава като заявява, че сумата му била открадната от една лека жена, с която имал интимни връзки [sic!]. [14] Още няколко месеца преди изпълнението на атентатите Орце застрахова живота си за 10 000 златни лева, за да върне парите на Сарафов. След като получават необходимите средства и завършват тунела под Отоманската банка „гемиджиите” пристъпват към изпълнението на дълго подготвяните акции. Планът за действие е подготвен от Орце Попйорданов и Константин Кирков и е приет единодушно и от останалите съзаклятници. Решава се да запали някой френски търговски параход, тъй като според „гемиджиите” Франция има най-големи икономически инвестиции в Турция и постоянните размирици и бунтове непрекъснато накърняват нейните позиции. Също така се отчита и силата на френското обществено мнение, което при евентуални размирици би подкрепило каузата на християните. Заради това именно Франция би трябвало да е най-активна за въвеждането на реформи в империята.
След като проучват пристигащите параходи на пристанището в Солун, техният поглед се спира върху „Гвадалкивир” от компанията „Messegeries Maritimes”, който трябвало да пристигне в Солун на 15 април, за да отпътува по направлението Цариград – Одеса. Този ден е насрочен за началото на подготвяните акции. За атентатор на „Гвадалкивир” е определен Павел Шатев.
Сутринта на 15 април Шатев си купува билет за пътуване и се качва на „Гвадалкивир” с куфар, пълен с динамит, който взривява при излизането на кораба от пристанището. Всички пасажери плюс екипажа остават невредими, но параходът е обхванат от пламъци, издигащи се на голяма височина. „Гвадалкивир” гори в продължение на почти едно денонощие, наблюдаван със страх и любопитство от населението на Солун.
Същият ден вечерта Димитър Мечев, Илия Тръчков и Милан Арсов поставят петарди и динамит на железопътната линия в покрайнините на Солун точно преди да пристигне влакът от Дедеагач. При взрива локомотивът излиза от релсите, повечето от прозорците на вагоните са счупени, но отново няма жертви.
На следващия ден – 16 април - през деня „гемиджиите” не предприемат нищо. Но когато се смрачава, Коста Кирков взривява газовите и водопроводните тръби, които снабдяват града с осветление и вода. „Покровителстваният” от Св. Димитър град остава в пълен мрак. Това е сигнал за останалите съзаклятници за започване на планираните действия. Мечев и Тръчков се опитват да вдигнат във въздуха фабриката за светилен газ, но са усетени от охраната и прогонени чрез изстрели. Докато бягат по улиците, двамата започват да хвърлят бомбите си из града, което води до паника сред населението. Впоследствие Мечев и Тръчков са обградени от войска и жандармерия и след като изразходват останалия си запас от експлозиви, са убити на място. По същото време останалите „гемиджии” изпълняват останалата част от плана. Орце взривява основите на Отоманската банка, а Милан Арсов и Георги Богданов хвърлят бомби в лятната градина – театър „Алхамбра” и кафене „Нйона” на пристанището. Владимир Пингов е застрелян при опита си да запали Бошняк хан. Останалите живи атентатори успяват да се приберат в квартирите си, където остават до сутринта.
avatar
balkanarchy

Број на мислења : 21
Location : България
Registration date : 2008-03-13

Преглед на профилот на членот http://diy.aresistance.net

Вратете се на почетокот Go down

Re: Анархизмът в македоно - одринското освободително движение

Пишување by balkanarchy on Пон Мај 12, 2008 4:20 pm

След тези погроми властите мобилизират цялата жандармерия и войска, които тръгват по петите на „гемиджиите”. Рано сутринта на 17 април Коста Кирков излиза от квартирата си и се запътва към телеграфната станция с цел да я вдигне във въздуха. Преди да успее да запали фитила на бомбата си, той е убит от охраната. Същият ден към обед Орце Попйорданов в продължение на два-три часа хвърля бомби от квартирата си по обсадилите го войници, докато в крайна сметка се застрелва в главата.[15] След като трупът на Орце е изваден от къщата, обезумелите от ярост войници се опитват да го обезобразят с ножовете си. Но валията Хасан Фехми ги спира с думите:
Ето тъй се умира за отечество. Нека убитият да ви служи за пример как трябва да се жертвувате и да умрете за отечеството! [16]
До 17 април вечерта жертви на жандармерията и войската стават 42-ма души, като от атентаторите това са само Димитър Мечев, Илия Тръчков, Владимир Пингов, Орце Попйорданов и Константин Кирков.
В Солун мюсюлманите настръхват, обхванати от антибългарска истерия и ярост. Турците се настройват за погроми над българското население в града. Валията Хасан Фехми обаче успява да успокои страстите като обикаля града и уверява населението, че войската и административната власт ще успеят да се справят с установяването на реда и спокойствието на гражданите. Същият ден привечер на път за своята квартира в квартал „Пиргите”, файтонът на валията се натъква на един от сподвижниците на „гемиджиите” – Цветко Трайков [17], който замисля да изпълни смъртната присъда, произнесена от групата срещу Хасан Фехми. Но когато се опитва да се доближи до него, Трайков е усетен от охраната на валията и е подгонен. Точно преди да бъде хванат, той успява да запали своята бомба и спокойно сяда върху нея като се самовзривява пред смаяните погледи на валията и войниците.
С този епизод завършват атентатите в Солун, които се превръщат в едно от събитията, приковали погледа не само на турските власти, но и на цяла Европа. В следващите дни в пристанището на Солун пристигат австрийска и италианска флота, които се стараят да предотвратят изстъпления над християнското население на града. [18] Европейската общественост в мнозинството си реагира отрицателно на атентатите в Солун. Но от друга страна всички най-авторитетни вестници поместват значителен обем материали за извършените атентати, което отново приковава европейското обществено мнение към Македонския въпрос.
За няколко дни останалите живи Георги Богданов, Милан Арсов, Марко Бошнаков, Павел Шатев и всички останали съучастници и сподвижници на съзаклятниците са арестувани и предадени на специален военен съд. Всички убити атентатори и други лица са погребани в българските гробища в обща гробница [19] в горния ляв ъгъл на гробищата, около малката черква – параклис „Свети апостол Павел”.
Но кои всъщност са убитите петима терористи? Какви са техните идейни убеждения и защо с такава лека ръка са решили да се простят с живота си на толкова крехка възраст?
Йордан Попйорданов (Орцето) е роден в град Велес през 1881 г., където завършва основното си образование. След това се записва в Солунската гимназия, която обаче не завършва, тъй като започва да се занимава с революционна дейност. Ето какво пише за него в спомените си Павел Шатев:
Той и Константин Кирков са основателите и душата на кръжока
„Гемиджиите”, който още в началото по задача беше по-скоро за
самообразование в чисто нихилистически дух. [20]
Руските анархисти стават духовните учители на Орце, който се стреми да им подражава във всяко едно отношение. Орцето прикрива своя характер, големите компании не му се нравят, но с близките си роднини и приятели той обича да разговаря, да критикува и да се шегува. Любимите предмети на Попйорданов в училище са математиката и историята, а другите дисциплини той смята за излишни. Още от ранна възраст той проявява своите лидерски качества. В Солунската гимназия е инициатор на един ученически бунт, който именно е и причината за неговото напускане на гимназията.
Веднага след като се разделя с училището, Орце се включва в македонското освободително движение. Но той се различава коренно от македонските комити и войводи. У него липсва каквато и да било жажда за слава или показност. Минути преди да взриви Отоманската банка младежът бърза да предупреди нейния директор, за да няма невинни жертви.
Орце е типичен индивидуалист – анархист по своите схващания и идеи за революцията. И може би най-точно го описват думите на Павил Шатев:
Той бе национален деец, в интернационалния смисъл на думата [21]
Константин Кирков (Коста) е роден във Велес през 1882 г. Той е убеден анархист, презиращ бог, семеен живот и обществено положение. Коста е най-големият познавач от „гемиджиите” на представителите на руския анархизъм и нихилизъм. Убеден привърженик на тероризма и разрушението, той внимателно изучава методите и средствата на руските народоволци в техните действия.
Кирков осмива и критикува духовенството, търговското и еснафското съсловие. Също така категорично се противопоставя и на марксизма, като компетентно обяснява неговите недостатъци. Коста вярва в широките народни маси и най-вече в селското население. Също като Орце и той отбягва всякакви фотографии и се надява, че след смъртта му и помен няма да остане за него. [22]Димитър Мечев (Мечето) е роден през 1870 г. също във Велес. Още от ранно детство той остава сирак и е принуден да се грижи сам себе си, както и за майка си. След като македонската революционна организация прониква в града, той постъпва в нея като член. След неуспешен опит за убийство на един велешки чорбаджия, осъден на смърт от организацията, Мечев поема пътя на четничеството, като в продължение на близо година скита из планините Пелистер, Бабуна и Плачковица. След това като емигрант се установява в България и работи като миньор в „Мини Перник”. Мечев се отличава с мрачен характер. Постепено започва да гледа с песимизъм на организацията. Впоследствие се сближава с Орце и възприема идеите на „гемиджиите”. Той слабо познава анархизма като идеология и не може да се каже, че е негов привърженик. По-скоро Димитър Мечев е „човек от народа” и бунтар по душа.
Владимир Пингов е роден през 1863 г. Той също като Мечев обича практическите действия. Подобно на Мечето не е кой знае колко запознат с анархистичните теории, но за сметка на това е темпераментен професионален революционер. Същевременно реализмът му често помага на „гемиджиите” при планирането на акциите им.
Илия Тръчков, роден през 1884 г., е един от най-ревностните членове на кръжока „Гемиджиите”, но и един от най-мълчаливите. Той също е революционер – идеалист, готов във всеки момент да се жертва за идеята. И той се увлича от анархистките теории, но не ги познава в детайли и рядко спори по идеологически въпроси.
Четиримата оцелели „гемиджии”: Павел Шатев, Марко Бошнаков, Георги Богданов и Милан Арсов са изправени пред военния съд. В хода на разпитите Милан Арсов посочва Иван Гарванов като член на ЦК на ВМОРО, който поддържал връзка с атентаторите. Павел Шатев премълчава този факт в своите спомени с мисълта, че след толкова години истината никога няма да излезе наяве. От поверителния рапорт до МВРИ на българския консул в Солун Атанас Шопов обаче се посочват показанията на Арсов и Богданов относно Иван Гарванов. [23]
Вследствие на тези показания започват масови арести и разкрития. Иван Гарванов и още стотици българи са арестувани, някои от които нямащи нищо общо с ВМОРО и атентаторите. Членовете на ЦК – Иван Гарванов, Йосиф Кондов и Димитър Мирчев - са осъдени от Солунския извънреден съд на доживотен затвор. Това на практика довежда до „обезглавяването” на ВМОРО. Подготовката за предстоящото въстание се поема от задграничните представители – Христо Татарчев и Христо Матов.
Във Велес бащите, братята и други роднини на „гемиджиите” са арестувани и изтезавани, а 23-ма души, включително и бащата на Орце, са осъдени на срок от 3 до 5 години затвор. Репресии се извършват също така в Битоля и Скопие.
Четиримата оцелели атентатори първоначално са осъдени на смърт, но няколко месеца по-късно присъдата им е заменена с доживотен затвор. Те са изпратени да излежават наказанието си в град Мурзук, намиращ се в либийската провинция Фезан. Там смъртта си намират Марко Бошнаков и Милан Арсов. Оцелелите Павел Шатев и Георги Богданов са амнистирани и освободени след Младотурския преврат от 1908 г. [24]
Чрез Солунските атентатори анархизмът прониква в македонското освободително движение не само като идеологическо течение, но и като практическо изпълнение. „Гемиджиите” представляват група от различни индивидуалности. Обединяват ги техните общи разбирания за революцията. Те се решават да извършат тези мащабни терористични акции, за да принудят европейските сили да въведат дългоочакваните реформи в Македония. Вниманието на европейското обществено мнение наистина е привлечено. Един от най-големите градове на Балканите в продължение на три денонощия е държан в страх и ужас, включително и тридесетхилядната турска армия заедно с нейните офицери.
Действията на македонските терористи отекват и сред руските и арменските анархистически кръгове. Арменски художници рисуват страшната нощ над Солун, осветена само от пламъците на горящия „Гвадалкивир”.
Историята на Солунските атентатори все още призовава историците да се обърнат по-сериозно към анархистичното движение. Вероятно това ще спомогне за възприемането на един по-детайлизиран подход в изучаването на сложните и изпълнени с противоречия действия на революционерите и бунтарите в европейската част на Османска империя. Това пък от своя страна ще допринесе за отграничаване на спецификите в самия доста условно наречен български анархизъм, който, както и българския национализъм, е твърде променлива във времето концепция. Защото един е историческият контекст, обгръщащ солунските атентатори и друг е този, в който например действат т.нар. анархистки чети след Първата световна война. Поне според мен е крайно време анархистите да заемат полагащото им се място в освободителното движение [25] на македонци и тракийци, защото със своите акции те не правят изключение от него. Не бива да се забравя, че и някои от най-видните дейци на ВМОРО, като Гоце Делчев и особено Михаил Герджиков, споделят анархистичните методи на борба. В Преображенското въстание Герджиков като негов ръководител прави първия опит за практическото реализиране на анархистическия комунизъм. И въпреки че анархизмът не е основната движеща сила в македоно-одринското освободително движение, той определено заслужава да бъде разглеждан като значителен негов фактор.

ИЗВОРИ И ЛИТЕРАТУРА

Архивни документи:

Централен държавен архив
Ф. 321к - Българско дипломатическо агентство в Цариград
Ф. 334к - Българско търговско агентство в Солун
Ф. 1747к - Михаил Герджиков
Ф. 1932к - Националноосвободителни организации на македонските българи след Берлинския договор 1878
Ф. 1947к - Борис Сарафов

Публикувани документи и спомени:

БАН. Македония. Сборник от документи и материали., София, 1978.
Гарванов, И. Спомени, документи, материали., София, 2005.
Герджиков, М. Спомени, документи, материали. , София, 1984.
Известия на държавните архиви. Кн. 52. Документи и материали на Македонския таен революционен комитет “Женевската група”., София,1986.
Шатев, П. В Македония под робство. Солунското съзаклятие (1903 г.) Подготовка и изпълнение. , София, 1983.
Шатев, П. Заточението в Сахара – Фезан. , София, 1910.

Литература:

Алманах на българските национални движения след 1878. Академично издателство „Марин Дринов”, С., 2005
Аданър, Ф. Македонският въпрос. , София, 2002.
Даскалов, Д. Анархизмът в България. , София, 1995.
Зографски, Д. Македонскиот таен револуционерен комитет и “Отм’штение”. , Скопjе, 1954.
Класици на анархизма. Антология. , София, 2005.
Силянов, Хр. Освободителните борби на Македония. Т. І.
Илинденското въстание. , София, 1933.
Хаджиев, Г. Михаил Герджиков. Македоно-одринското движение
и националния въпрос., Сидни, 1985.
Хаджиев, Г. Основи на безвластието., София, 1992.
Woodcock, G. Anarchism. A History of Libertarian Ideas and Movements. Penguin Books, 1983.

БЕЛЕЖКИ:
1. Зографски, Д. Македонскиот таен револуционерен комитет и “ О т м`ш т е н и е” . Скопjе, 1954.
2. По-общо за анархизма като идеология вж. примерно „класическото” произведение на Woodcock, G. Anarchism. A History of Libertarian Ideas and Movements. Penguin, 1983.
3. За кратка биография и произведенията на Бакунин вж. например на адрес http://www.marxists.org/reference/archive/bakunin/index.htm
4. Някои от основните идеи на въпросния анархист може да намерите и в интернет на адрес http://www.marxists.org/reference/archive/kropotkin-peter/index.htm
5. Класици на анархизма. София, 2005.
6. Даскалов, Д. Анархизмът в България. София, 1995.
7. Герджиков, М. Спомени, документи, материали. София, 1984.
8. Хаджиев, Г. Михаил Герджиков. Македоно-одринското движение и националния въпрос. Сидней. 1985, с. 32.
9. Известия на държавните архиви. Кн. 52. Документи и материали на Македонския таен революционен комитет „Женевската група”. София, 1986, с. 189.
10. Аданър, Ф. Македонският въпрос. София, 2002, с. 180.
11. Шатев, П. В Македония под робство. София, 1983. Вж. и публикуваните откъси от спомените на Манджуков и Шатев в т. нар. Български анархистки портал на адрес:
http://a-bg.net/new/index.php?option=com_content&task=view&id=50&Itemid=57
12. ЦДА, ф. 334к, оп. 1, а. е.116, л. 149.
13. ЦДА, ф. 1947.
14. Шатев, П. В Македонния под робство, с. 294.
15. ЦДА, 334к, оп. 1, а.е.116., л. 22-25.
16. Цит. Шатев, П. В Македонния под робство, с. 335.
17. Той бил около 40-50 годишен човек, родом от Битоля и близък приятел на Орце. И въпреки, че можел да им бъде баща, Трайков се заразил от идеите на “гемиджиите” и им останал верен дори и след смъртта им.
18. ЦДА, 334к, оп.1, а.е. 116, л. 30-31.
19. Изключение прави само Константин Кирков, който е погребан в отделен гроб.
20. Цит. Шатев, П. В Македонния под робство, с. 360.
21. Пак там, с. 364.
22. Пак там, с. 366.
23. ЦДА, ф.334к, оп.1, а.е. 116, л. 22-25.
24. Шатев, П. Заточението в Сахара – Фезан. София, 1910
25. Това, че не успях да намеря фундаментални данни за част от „гемиджиите” в основни български справочници като академичната енциклопедия на България и наскоро издаденият Алманах на национално-освободителното движение, (вж. Алманах на българските национални движения след 1878. Академично издателство „Марин Дринов”, С., 2005.) според мен е достатъчно показателно за липсата на сериозен научен интерес към проблема (тук не говоря за юбилейно-панегиричните писания).
avatar
balkanarchy

Број на мислења : 21
Location : България
Registration date : 2008-03-13

Преглед на профилот на членот http://diy.aresistance.net

Вратете се на почетокот Go down

Re: Анархизмът в македоно - одринското освободително движение

Пишување by Anarchist on Пон Мај 19, 2008 7:17 pm

Drugar fala ti za tekstov se nadevam deka kje mozes da najdes uste i slobodno pastiraj. Smile
Wow nauciv povekje istorija otkolku vo osnovno skolo. Za gemidziite samo ni sponaa deka se borele za makedonija i tolku Sad
A da i slusnav ili procitav negde deka Pavel Satev bil zatvoren do krajot na negoviot zivot vo domasen pritvor poradi negovite ideoloski stavovi kje da e ANARHISTICKI!!!
avatar
Anarchist

Број на мислења : 603
Registration date : 2008-01-05

Преглед на профилот на членот http://anarhija.tk

Вратете се на почетокот Go down

Re: Анархизмът в македоно - одринското освободително движение

Пишување by balkanarchy on Сре Мај 21, 2008 1:57 am

103 ГОДИНИ ОТ АКЦИИТЕ НА СОЛУНСКИТЕ АТЕНТАТОРИ: Гемиджиите: нашата "барутна зора"
http://a-bg.net/new/index.php?option=com_content&task=view&id=50&Itemid=98

102 години от Преображенското въстание и Странджанската комуна
http://a-bg.net/new/index.php?option=com_content&task=view&id=219&Itemid=98

Откьс от книгата на Г. Хаджиев "Националното освобождение и безжластния федерализъм"

ПРЕОБРАЖЕНСКОТО ВЪСТАНИЕ

„СТРАНДЖАНСКАТА КОМУНА" - ПЪРВА БЕЗВЛАСТНИЧЕСКА КОМУНА В БЪЛГАРИЯ
След като Герджиков изпълнява мисията, възложена му от конгреса на Петрова нива, и въстанието в Македония се отлага и като дата за прокламирането му вместо 10 юли се приема 20 юли, той се заема с организирането на терористичната дейност и с набавянето на оръжие. Под благовиден предлог той убеждава родителите си да напуснат Пловдив и превръща къщата им в централна работилница за производство на адски машини, като оставя там Васил Пасков да контролира работата.

Отлагането на въстанието в Македония налага неговото ускоряване в Тракия. Точната дата все още не е определена, но е наложително да се бърза. Ограниченото време - само пет седмици делят едното въстание от другото, изисква трескава дейност. Всички чети с отговорниците им са по местата си и работят усилено съгласно приетия от конгреса план. Започва подготовката. Селяните по своя воля създават комуни, земята и добитъкът стават обща собственост. Всички събират колективно реколтата и започва складирането на храна за въстаниците и хляб за народа6 .

Селяните и селските чети, т. нар. „смъртни дружинки", създадени в края на 1902 и в началото на 1903 г. в подкрепа на агитационните и въстаническите чети, се свикват на денонощни обучения на биваци и по поляни из горите на Странджа7 . Конкретната задача на това обучение е подготовката за нощни действия и акции. Останалото население - жените, старците, децата, се отдават на земеделска работа, без да се държи сметка за границите на имотите. Всичко е предназначено за общо потребление, както от населението, така и от четниците. Заживява се в пълен комунизъм. Разбира се, този нов строй, който се ражда спонтанно, естествено под влияние на идеите, вдъхновяващи ръководителите на движението, не може да се хареса на всички, но никой не се противопоставя - едни от честолюбие, други от увлечение, трети, предимно чорбаджиите - от страх, защото, когато народът се вдига на борба, неговата воля става определящ фактор и всяка груба принуда е неуместна и злополучна. Конгресът на Петрова нива взема решение да се обяви въстание, не защото се очаква победа, а в знак на солидарност към Македония и с цел да се спре прехвърлянето на турската армия там.

Подготовката е повсеместна, но най-важните, най-решителните действия са в Първи въстанически район - Малко-търновско - Лозенградско - Бунархисарско, където въстанието ще вземе масов характер. Работи се безшумно и при пълна тайна, макар да участвуват млади и стари, мъже и жени. Особено внимание трябва да се обърне на участието на жените - те проявяват истински героизъм, техните подвизи трябва да се помнят, имената на много от тях трябва да се увековечат. Преди въстанието те прибират реколтата, стават куриери между отделните селища и четите. Те укриват и пренасят оръжие, снабдяват с храна борците за свобода по села, гори и планини. В цялото движение няма нито един случай на предателство, извършено от жена дори и при най-тежки изпитания и мъчения. Наред с това те грижливо изработват и извезват революционните знамена - най-обикновена преданост към освободителното дело8 . Мнозина от тези безименни герои-жени проявяват изключителен ум и решителност, самообладание и находчивост в трудни моменти, за да укрият хора, оръжия и тайни при обиски, разпити и внезапни посещения от страна на местните власти.

Друга характерна особеност на движението в Тракия е, че то разполага с голям брой интелигенти между ръководителите. „Повечето от тях - пише Д. Н. Катерински, който по всяка вероятност не ще да е бил анархист - бяха хора на преките революционни действия, обладани от мисълта как да намерят начини и средства да се освободи народът от турския политически и феодален гнет." 9

Революционната дейност в Тракия, по свидетелствуването на същия автор, въпреки всички опити за намеса от страна на „върховистите" и от страна на агентите на Фердинанд, запазва своята независимост. Това се дължи на „прогресивните ръководители..., които с риск на живота си бранеха" независимостта на движението.

Някои непредвидени случки преди избухването на въстанието създават рискове да се компрометира делото чрез предварителни разкрития. Но практически резултатът от тези случки е положителен - повдига се борческият дух на населението и още по-здраво се сплотява за подготовката. Така например на 20 март 1903 г. в с. Сармашик (дн. Бръшлян) турска войска огражда четата на Пано Ангелов. Завързва се сражение, загиват войводата и смелият четник Никола Равашола - любимец на Герджиков. Турците изоставят труповете им, но убитите са погребани в Малко Търново при участие на цялото население на града. Манифестацията е импозантна по своята масовост, по своята дързост. Турската власт е изненадана и смутена и с уплаха наблюдава всенародното преклонение. На тези двама герои народът посвещава песен, станала общ въстанически химн, който и до днес се пее:

„Ясен месец веч изгрява,
над зелената гора,
в цяла Странджа роб запява
песен нова юнашка.
...........................
Град куршуми над селото,
скъпа кръв порой тече.
Падат Пано, Равашола.
мрат в гората синове."10
avatar
balkanarchy

Број на мислења : 21
Location : България
Registration date : 2008-03-13

Преглед на профилот на членот http://diy.aresistance.net

Вратете се на почетокот Go down

Re: Анархизмът в македоно - одринското освободително движение

Пишување by balkanarchy on Сре Мај 21, 2008 1:58 am

Друга особеност в подготовката на Преображенското въстание е създаването на „смъртните дружинки" - дело на Герджиков. Те не са тъждествени на „селските чети" в Македония. Специалната задача на тези дружинки е да наказват предателите и да изпълняват присъдите. Акциите им създават голям престиж на организацията. Освен това по време на въстанието те стават ядрата на революционната армия, проявила се като въоръжен народ, а не милитаризиран инструмент на властта.

Началото на Илинденското въстание заварва Михаил Герджиков - главен ръководител на Преображенското въстание, в България. Там остава Михаил Даев със задача да замине за Варна и да събере нови четници, а той сам бърза за Турция. Минава през Бургас и с. Вургари и се отправя за среща с останалите членове на Главното ръководно боево тяло, която се провежда на 28 - 30 юли - един месец след конгреса на Петрова нива, в Пикнихорския балкан, в м, Голямо Кокорафи (според Хр. Силянов - на връх Циганка). Присъствуват Стамат Икономов, Лазар Маджаров и Христо Силянов. Споразумяват се за датата на въстанието - нощта на 5 срещу 6 (19) август - Преображение. В своите „Спомени" Герджиков прецизира: „Конгресът не бе нам определил никаква работа: ние щяхме да ръководим въстанието, без да влизаме в сражение. Туй ни се видя непрактично. Аз предложих всеки от нас да предприеме по една самостоятелна акция и то в територия, по-отдалечена от организационната територия. Общ план на действие дадохме на войводите: широка инициатива, само да гледат докато турците са изплашени да държат нападателно положение, а когато се видят принудени, да отстъпват, да гледат да бъде преди всичко населението запазено, та тогава да отстъпват те."

Маджаров избира с. Дерикьой, стратегически пункт между Лозенград и Малко Търново, с гарнизон; Икономов - гръцкото с. Узункьой, също с гарнизон; Герджиков избира Василико - пристанищен и околийски град с две казарми.

За да бъдат строго координирани общите действия и акциите да започнат в едно и също време - 3 часа през нощта, наред с инструкциите всеки войвода получава по един часовник, всичките от една и съща марка. Обект на нападение са войскови отряди и гарнизони, отделни караули и часови, полицейски отделения и башибозушки потери, влакове и жп станции, тунели и мостове, кредитни учреждения и банки, пощи и телеграфни линии. Силната експлозия от взривяването на фара при Еняда е общият сигнал. На много от селските войводи в пограничните български села в Одринско се възлага през същата нощ да подпалят всички турски гранични сгради от Черно море до р. Марица, а войниците - да бъдат преследвани.

В отговор на тези изисквания всички войводи обявяват акциите, които ще предприемат. На съвещанието се решава и въпросът за отношението към турските села - да се палят само селата на мухаджирите - преселници, получили голяма независимост, и да не се посяга на невъоръжени турци и на тези, които не оказват съпротива. Изобщо организацията се стреми да предаде многонационален характер на движението. Много гагаузи - християни, говорещи турски език, от селата между Лозенград и Одрин, участвуват в организацията.

По един въпрос, при това от първостепенна важност, се постига трудно единогласие, а именно - да се нападне ли Малко Търново? Според Хр. Силянов, трима се обявяват против, защото няма сведения за силата на противника и защото съществува опасност, че при неуспех още с първия удар въстанието ще пропадне. Затова предпочитани са единичните, разпокъсаните, повсеместните действия. Единствено Икономов - запасен капитан с 15 години военна служба, се обявява и упорито настоява за концентрирано действие срещу Малко Търново. Силянов по-късно отчита, че Икономов е бил прав, а останалите са сгрешили. От сведенията, добити по-късно, се разбира, че в града по това време има незначителен брой войници и с участие на 600 - 700 въстаници, както предлагал Икономов, градът е можело да се превземе.

По този конкретен повод е уместно да се направи едно общо разсъждение. Съвсем неправилно е да се търсят грешки на вече минали революционни събития. Защото да се съди, когато се знаят резултатите, е лесно. Но с каква сигурност може да се твърди, че ако се е действувало по друг начин, не биха се допуснали други грешки.

В дадения случай предварително се знае, че въстанието ще завърши неуспешно. Най-важната задача е да се постигне демонстративна цел и доколкото е възможно - да се помогне на въстанието в Македония.

Впрочем, ако тримата - Герджиков, Маджаров и Силянов, са против предложението на Икономов да се започне въстанието с концентриран удар срещу Малко Търново, те не изключват такива действия на следващия етап, след победа и превземане на областта.

„Получих известие, - споделя Герджиков, описвайки първите действия, - че навсякъде предприетите акции... са дали отличен резултат. Исках да поканя другарите си да се съберем и да нападнем Малко Търново. Затуй реших да замина за Малко Търново." И той действително тръгва, като изпраща до Маджаров и Икономов куриери. Те отговарят, че са заети с работата по места и не могат да присъствуват на срещата.

С какво оръжие разполагат въстаниците и как хронологически се развиват действията? Според Герджиков Главното ръководно боево тяло разчита преди всичко на действията на „смъртните дружинки". Те разполагат с 4000 пушки, с 1000 бомби - напълно достатъчно, и с известен брой револвери. Според Силянов Първи въстанически район разполага с около 1100 - 1200 пушки, от които не повече от 200 манлихери, останалите кримки. Мемоарът на Вътрешната организация, издаден след въстанието, посочва наличните пушки на брой 1970. Атанас Разбойников прави опит да изчисли с по-голяма точност броя на оръжието и сочи цифрата 1700. Много е трудно да се установи дори приблизителният брой, но се знае, че над 2000 са въоръжените въстаници. Мнозина от тях се снабдяват лично, други изземат оръжие от турците по време на сражения и действителната цифра по всяка вероятност не надминава 4000. Това оръжие нито по качество, нито по количество може да осигури победа над по-добре организирания, по-силния противник, разполагащ с редовна войска. Само в Първи въстанически район има 10 587 турски войници, въоръжени с маузерови пушки.

При това, докато подготовката на изток от р. Марица, където отговорен ръководител на Вътрешната организация е Герджиков, се извършва значително бързо, в областта на запад от Марица, с ръководител Коста Антонов11 всичко се бави. В поведението на този деятел има нещо много странно, нещо все още неизяснено. Той не присъствува нито на конгреса в Пловдив, нито на този на Петрова нива. Неговата задача е по време на въстанието да провежда терористични акции. В помощ там е изпратен и Коста Нунков, служил в пионерни войски, добре запознат с взривните вещества, автор на специално ръководство за този вид акции12 , смел, решителен и здраво изграден анархист. Антонов системно не изпълнява задачите и пречи на Нунков. Окръжният комитет ултимативно изисква от него да предаде ръководството на Нунков, но той дори не счита за нужно да даде някакъв отговор. Междувременно след избухването на въстанието в Македония и след опити за атентати турските власти предприемат строги охранителни мерки по протежение на цялата жп линия и провеждането на атентати става невъзможно.

Съвсем непредвидено по общия план и с риск да се провали координацията на въстаническите действия отрядът на Цеко Куртев залавя в с. Рисово, на 3 август, бирника и двама стражари, които пиянствали и издевателствували над населението. Не след дълго заловените и един шпионин - грък от Ахтопол, са екзекутирани. На 4 август в Маджур пристига отделение от 30 войници и започват изтезания на селяните. Предизвикани въстаниците действуват бързо и още същия ден ограждат селото и нападат войниците. Убиват 20 души, а останалите прогонват. По общия план те имат задача да нападнат селата Еняда и Кости, където има и турски гарнизони и тази акция те провеждат в деня на въстанието.
avatar
balkanarchy

Број на мислења : 21
Location : България
Registration date : 2008-03-13

Преглед на профилот на членот http://diy.aresistance.net

Вратете се на почетокот Go down

Re: Анархизмът в македоно - одринското освободително движение

Пишување by balkanarchy on Сре Мај 21, 2008 1:58 am

Началото на въстанието в Тракия се обявява в Кладарски (Седми) участък, на в.Китка, над Василико. Тук е Герджиков със своята терористична чета, подсилена с части от 1 Перговския (Пети), Цикнихорския (Трети) и Граматиковския (Шести) участък, или общо 120 души13 . Всички прави, в кръг около войводата, слушат неговото прочувствено слово и първите напътствия.

„Часът, - казва Герджиков - който от петстотин години чакаме, за който работихме ден и нощ, купувахме пушки, | скитахме из балканите и пълнихме занданите, най-сетне е ударил. Тая вечер всички наши братя по кръв и тегло, където и да се намират, ще си премерят силите с нашите душмани..., където има турски аскер - ще се разбие! Тая нощ ще има да се извършат страшни работи. Кръв ще се лее, глави ще падат, села и градове ще горят. От тая нощ ние не сме вече рая, не признаваме Хукюмат, аскер и каймакани, не плащаме данъци и вергии! Хукюмат, кадия, съдии и аскер на тая земя ставаме ние! Вместо с темане, всеки турчин ще се посреща с нож и куршум, догдето не се очисти нашата страна от душманите или се подчинят на нашия ред и заживеят с нас не като мъчители и господари, а в братство и мир, с еднакви права и задължения. Нека всеки, който чувствува страх в сърцето си, да се отдели, догдето е време, защото потеглим ли оттук, няма вече връщане! Ние не се борим за нас, борим се за нашите жени и деца, за тия, които идват след нас!"14

На 6 август 1903 г., в 1 часа и 30 мин четата потегли към Василико. 20 души се отправят към правителствения дом, друго отделение - към турската махала. Пет - шест души заемат позиции на пътя между старо и ново Василико, а невъоръжените - с брадви, трябва да прекъснат телеграфните линии. Четиридесет души, между които Ив. Варналиев и Карчо, начело с Герджиков се отправят към двете казарми - в едната има 500, а в другата - 300 войници. От тази група само 15 са четници, а останалите са недостатъчно обучени селяни.

Всички незабелязано се доближават до определените обекти. Всеки е в ръцете с 2 - 3 бомби. Сигналът е взривяването на първата бомба, която задача е възложена на един руснак, случайно попаднал в четата в Бургас.

В този момент силна светлина от прожектори залива нашир и надлъж горите на Странджа. Какво невероятно съвпадение. Руска ескадра пуска котва близо до пристанището Инеада. В отговор на убийството на Ростовцев - руския консул в Битоля, станало два дни след обявяването на Илинденското въстание, тя тръгва и прави демонстрация. Легендите за това събитие са най-различни, но то се оказва насърчително за въстаниците.

Акцията в града завършва с успех. Турските войници и граждани напускат казармите и града и бягат с лодки по море. Отделението на Силянов пленява Мехмед Али - морски офицер, Ариф - началник на пощата, Хамид - началник на пристанището, и поручик Хайдар - началник на жандармерията. Това са представителите на местната турска власт. Герджиков ги посреща с достойнство и човешка доброта. Той им обяснява причините за въстанието: „Султанският режим е пагубен за всички турски поданици, а несигурността е еднаква и за християните, и за всички мюсюлмани, които искат да живеят с мирен и честен труд..."15 След това той им връща конфискуваните вещи и ги пита какво е желанието им - да бъдат веднага освободени или да ги изпратят в България. Пленниците, трогнати от това отношение, многократно благодарят и избират България.

Рано сутринта делегация на гръцкото население се представя на Герджиков с дарове и провизии и иска упътвания за организиране на администрацията си и какво знаме да издигнат. Той им отговаря, че сами трябва да си решат тези въпроси - да си изградят такова административно управление, каквото намерят за добре и да издигнат на пристанището каквото си щат знаме. Пред населението се посочват причините за въстанието, а след това гърците сами избират „Временно правителство", което отговаря за своята дейност пред революционното командване. В общи линии така се развиват действията и в останалите участъци на Първи въстанически район.

След превземането на Василико и изгонването на турската армия Герджиков заедно с четата си напуска града и се отправя към другите участъци на обиколка. Най-тържествено влизат в освободеното вече с. Вургари. Цялото население, събрано на площада, ги посреща с овации и любов.

В границите на I Пенешки участък влизат селата Пенека, Ятрос, Серген и др. Местните чети имат задача да прекъснат телеграфните и телефонните връзки. „Смъртната дружина" на с. Пенека е изпълнила успешно своята задача още през нощта на 5 август - прогонва от селото турската полиция и напада войсковото отделение в с. Апартас. Плановата задача на II Велички въстанически участък, в който са включени селата Бунархисар, Маглаик, Курудере, Урумбеглия, Яна, Чонгара, Сатъкьой и Велико от Малкотърновско, е да нападне турския гарнизон в гръцкото село Инжекьой, Визенско, като по този начин блокира участието му в събитията в областта. За тази акция пряко отговаря Стамат Икономов. Изпълнението на задачата започва точно в определеното време, но поради непълния успех Икономов дава нареждане четниците да се оттеглят. Независимо от всичко гарнизонът остава откъснат и са парализирани действията му. След това въстаническата чета се отправя към Велика и разделена на две отделения прави обход на своя участък.

Войвода на III Цикнихорски участък, в рамките на който са селата Камила, Цикнихор, Мегалово и Керацино, е Стоян Камилски - един от най-старите, най-опитните четници на Георги Кондолов. Задача на въстаниците тук е да нападнат турския гарнизон в с. Цикнихор. Разделени на две групи, те започват нападението на 5 август към полунощ. На другия ден по обяд са запалени двете къщи, откъдето - добре укрепени, се съпротивляват войниците след убийството на своя командир.

В IV - Енядски, и в V - Пиргополски участък, въстаниците имат задачата да превземат с. Енияда и да взривят фара на пристанището. Акцията се провежда на 8 август и мощен гръм разтърсва цяла Странджа. Турският гарнизон в гръцкото село Кости изпада в панически страх и войниците - около 80 на брой, се разбягват преди да бъдат нападнати. Освободен е и морският град Ахтопол. И тук населението е запознато с причините и задачите на въстанието и то избира своя временна управа, подчинена на въстаническите сили.

В VI Граматиковски участък действията започват също през нощта на 5 август, като 120 въстаници нападат турската казарма, където има 300 войници. Четниците се разделят на пет отделения, всяко с точно определена задача. Сражението е ожесточено. Въстаниците се оттеглят за прегрупиране на силите и за нова атака. Междувременно уплаше ни, войниците напускат казармата и се разбягват. След това четите успешно нападат с. Потурнак и поста Визица. Две групи от „смъртната дружина" на с. Граматиково събарят телеграфните стълбове и разрушават моста на р. Велека в м. Качула.

Обектите за нападение на VIII Стоиловски участък са турските гарнизони в селата Стоилово й Калево, Броят на въстаниците е 250 души. Армията в Стоилово е разделена на две - едната част е в селото, а другата се отправя към възвишението Св. Илия. Четири въстанически отделения заемат определените им позиции, готови за нападение. Войниците, дочули гърмежи от Граматиково, се вдигат под тревога. Това налага нападението да се ускори и залповете от всички страни предизвикват суматоха сред лагера. На 6 август сутринта от Малко Търново пристига турска войска и въстаниците са принудени да отстъпят. Но и тук изплашени войниците бързат да напуснат селото и въстаниците без бой го превземат.

Гарнизонът в с. Калево е нападнат на 9 срещу 10 август. След тежко сражение въстаниците проникват в казармата и я запалват. Войниците в паника се отправят към Малко Търново и оставят складове и провизии. Така само за няколко дни целият участък е в ръцете на въстаниците.

Гьоктепенски IX участък печели големи и бързи победи. Казармата в Гьоктепе (дн. Звезден) е запалена през нощта на 5 срещу 6 август, а войниците - прогонени. На 8 август пристига нова войска, но въстаниците от окопите на казармата и прикрити в близките скали, я отблъскват. Проследени от групи четници, войниците предполагат, че са обкръжени и в панически бяг се завръщат в Малко Търново, като оставят значителни трофеи. Въстаниците превземат и полицейските участъци в Конак и Сърмашик, а казармите на пограничните постове са запалени.

В Х Дерекьовски участък със селата Дерекьово, Курията, Каракоч, Пирок, Кадиево, Койово и др. от Лозенградската околия бойните действия се ръководят лично от Лазар Маджаров. Броят на въстаниците е 300, но много от тях са въоръжени само с брадви и криваци. Предварително те са разпределени, за да действуват едновременно при нападението на казармата в Дерекьово, на пощата и полицейския участък и на селското кафене, където нощували приходящи войници; в завземането на главните пътища към съседните селища и за прекъсване на съобщителните линии с Лозенград и Малко Търново. Друга част от въстаниците трябвало да нападне гарнизона в турското село Кадиево точно в полунощ. Но гърмежите в Паспалево към 22 часа на 5 август раздвижват войската и тя взема инициативата в свои ръце. Пощата и участъкът са превзети, кафенето е вдигнато във въздуха. Но сражението пред казармата продължава. На сутринта към 9 часа Маджаров дава заповед въстаниците да се оттеглят и напуснат селото. На 7 август от Лозенград пристига турска пехота. Въстаниците са принудени да се приберат в лагера „Марковец", където идват въстаници от Ковчас и Турско Кадиево, успешно изпълнили поставените им задачи, и голям брой въстаници от Лозенградско. Събират се около 1000 души, но всички зле въоръжени. Поради тази причина се взема решение да се разпуснат и да се пръснат из участъка.

В XI Паспалевски революционен участък въстаниците се ръководят от най-опитния, най-изтъкнатия войвода Георги Кондолов. Три са важните задачи: да атакуват и превземат гарнизона в с. Паспалево и турското село Сазара и да прекъснат телеграфните жици, свързващи Малко Търново - Дерекьово - Лозенград. Водят се продължителни сражения с променлив успех. Макар че на обсадените идва помощ от Малко Търново, въстаниците превземат полицейския участък. В боя тежко ранен е войводата. Той изпитва страшни мъки и болки, но няма възможност нито да бъде пренесен другаде, нито да му се окажи медицинска помощ. Кондолов моли бойните си другари да го убият. След дълго колебание и по жребий един от тях го разстрелва. Погребан е на Паспалова могила. Населението от района масово се стича да оплаче своя любим герой и да покрие гроба му с цветя.

Действията в XII Лозенградски въстанически участък имат преди всичко спомагателен характер. Там основна задача е да се разстрои съобщителната мрежа и да се попречи на придвижването на вражески сили към Малко Търново. Задачата е изпълнена успешно.

Въстанието в Първи район взема масов характер и бойните задачи са изпълнени. Турските гарнизони, без този в Малко Търново, са превзети, а войниците - прогонени. В цялата област турската власт изпада в паника и очаква нападение в Малко Търново, Лозенград и дори в Одрин.

Целта на въстанието в Тракия е да се окаже помощ на Македония, като се ангажират военните сили на противника и се затрудни придвижването им, т. е. да се разстрои тилът чрез предаване на повсеместен характер на въстанието в Тракия. Затова в другите райони действията трябва да имат диверсионен характер и - подпомогнати от саботажни акции, да оказват главно психологически ефект. Така например във Втори въстанически район (Чокенско) Кръстю Българията, един от най-смелите, най-суровите войводи, на 9 август напада с четата си с. Хаджиталшман - известно с жестокостите си, на 20 км от Одрин. Като взривява голям брой бомби и запалва много къщи, той всява паника дори сред кавалеристите, които бягат в Одрин.

В Трети Мустафапашански (дн. Свиленградски) район, където хората са най-зле въоръжени, се провеждат само четнически действия.

В Четвърти Дедеагачки-Гюмюрджийски район по план трябвало да се извършат само саботажни акции, но предохранителните мерки на властта и голямата бдителност пречат за осъществяването на много от тях. Най-успешен е атентатът на гара Кулелибургас в конвенционала, предизвикан от адска машина, изработена в къщата на Герджиков, в Пловдив. Този атентат е дело на Петър Манджуков и Милан Сазов, който след като поставя адската машина във вагон-ресторанта, умишлено изпуска влака. Според предварителните изчисления на Манджуков взривът трябвало да стане на големия мост на р. Марица при Одрин. Но влакът прави закъснение около 13 мин и зарядът се възпламенява на гара Кулелибургас между два влака, претъпкани с войници, пътуващи за Македония. Влаковете са така повредени, че не могат да продължат. Впечатлението от този атентат16 е поразително. По по-късни сведения се разбира, че самият султан Абдул Хамид по цели нощи е стоял при дворцовия телеграф, за да има бързи и точни сведения за събитията в Кулелибургас и изобщо в Тракия.

В Ахъчелебийския (дн. Смоленско) - Скеченския Пети район, макар и добре организирани, но слабо въоръжени, въстаниците провеждат само четнически действия с цел да ангажират противниковите сили, за да се улеснят акциите в Първи район.

И тъй, чрез успешно проведени масови въстанически действия, подкрепяни от четнически и саботажни акции, голяма част от източна Тракия е превзета. В целия Странджански район около три седмици народът ликува. Образувана е една общност, основана на принципите: свобода, равенство и братство. Чрез всеобщо съгласие се решават всички въпроси и заглъхват старите вражди между българи и гърци. Всички заедно изгарят данъчните книги. Повече от 20 дни Странджанската комуна живее при напълно комунистически режим (понятието комунистически, разбирано в истинския смисъл като стопанска система, а не като политически режим), при отсъствие на всякаква държавна власт.

Това явление в българската история е интересно. Реализацията на „Странджанската комуна" е спонтанно народно проявление, толкова повече, че броят на анархистите тук е малък и не се води пряка анархистическа пропаганда. Те се ползуват с голям престиж и влияние, но тук трябва да се отбележи, че между поведението на Герджиков и на останалите членове на „Женевския конгрес", присъединили се към движението, има известно различие. Мерджанов и Манджуков, наред със Соколов и „гемиджиите", действуват чрез анархистическите групи и се смятат за независими от Вътрешната организация. Герджиков, като остава докрай анархист, напълно се слива с общото движение и не провежда самостоятелни или групови акции, които могат да се окачествят като „партизански". Привърженици на такъв вид дейност са Върбан Килифарски, Коста Нунков, Никола Дечев. Всички анархисти, които участвуват във Вътрешната организация, заемат ръководни и отговорни постове и изпълняват решенията и задачите на организацията.
avatar
balkanarchy

Број на мислења : 21
Location : България
Registration date : 2008-03-13

Преглед на профилот на членот http://diy.aresistance.net

Вратете се на почетокот Go down

Re: Анархизмът в македоно - одринското освободително движение

Пишување by balkanarchy on Сре Мај 21, 2008 2:07 am

avatar
balkanarchy

Број на мислења : 21
Location : България
Registration date : 2008-03-13

Преглед на профилот на членот http://diy.aresistance.net

Вратете се на почетокот Go down

Re: Анархизмът в македоно - одринското освободително движение

Пишување by Alexander on Чет Окт 02, 2008 10:43 pm

Все ова е од книгата на Г.Хаджиев - "Националното освобождение и безлвастниот федерализм".
Има жив бугарски анархист Александар Наков на 89 години, кой е лежал во софийскиот затвор со Павел Шатев през 1941 г. През 1944 година Александар Наков бега од скопскиот затвор. Знаел се е со Михаил Герджиков кой е учителствал во Македония со Даме Груев и е бил близок другар на Гоце Делчев. Михаил Герджиков е изпратен от ВМРО да организира бугарите во Одринско.
През 1919 година создава Федерацията на анархистите во България.
Умира през 1947 г. во София.
Трябва да се види личната библиотека на Яне Сандански во село Влахи, Кресненско да видите, дека он е читал Кропоткин!

А гемиджиите са анархисти дека са искали да привлекат внимание од Европа към людете кои са били во Македония и Тракия.
Един од тех е бил Йордан Попйорданов, кой е бил братовчед на Миле Попйорданов за кой се пеят песни навсекъде во България и Македония.

Друга песна "Кога зашумат шумите" се пее за Коста Нунков од Чирпан, за кой сум писал во отделна тема.

Alexander

Број на мислења : 20
Registration date : 2008-10-02

Преглед на профилот на членот

Вратете се на почетокот Go down

Re: Анархизмът в македоно - одринското освободително движение

Пишување by Sponsored content


Sponsored content


Вратете се на почетокот Go down

Преглед на претходна тема Преглед на наредна тема Вратете се на почетокот


 
Permissions in this forum:
Не можете да одговарате на темите во форумот